Сънливи сенки,

наздрачено тихо…

душата ми е извор

неотпит,

неслучени

пендарите от дни

тежат

навътре

зад очите .

Кошута съм.

С душата си те искам

нестинарската,

оная -

дето в кърпа я привързах

и ти я дадох

да я къташ в пояса,

и да не ме показваш,

додето

вода мълчана

в шепи не отпием

оттатък прищъпулника

на извора,

а после да ме носиш до сърцето

наместо цвете

крадено по заник.

Сега съм

тополата,

която кротко вехне

под сянката на

мъжкото ти его

и наздрачено тихо

в менци нося

отпит на глътки преди изгрев

извор…

Да  ти горчи,

когато ме загубиш.