Самата мисъл,че те има някъде,
ме прави щастлива,
напук на завистливия вятър,
напук на всички въпроси,
на страхове и подозрения,
и реалното усещане по стъпките боси
от острите житейски настроения.
Самата мисъл,че те има някаъде,
дълбае в плътта ми капчуци -
белег за урагани.
Слънчево зайче в окото на огледалото-
забодено пълнолуние-
протяга в душата на бурята
нащърбени удивителни
за мълчанието на думите,
отгледали наивност,
плащам с продрани викове,
стърже в очите ми пращинка,
отвяна от твоята гръд
на нивата,
дето пося и замина.
Остана ми семето,
едрее под сухата пазва сърцето му,
плевели му разказват
за тревистата лудост,
дето
сетивата ми пръсна
и съм само ръце,
с които да те обичам.
Отмъщението на вятъра
в косите ми срича
самата мисъл,че те има някъде,
къде и така незная,
съшива от чувствата ми пътека пясъчна
все към теб,все за теб...
до безкрая.